Чайка от А. П. Чехов постановка Галин Стоев сценография и костюми Даниела Олег Ляхова премиера 15.11.2004 УЧАСТВАТ Светлана Янчева, Стоян Младенов, Илия Раев, Маргарита Гошева, Таньо Маринов, Мая Драгоманска, Ирини Жамбонас, Владимир Пенев, Ицхак Финци, Емил Котев, Аспарух Василев Разиграват „Чайка" като „Биг Брадър" "МГТ „Зад канала" достойно може да изнесе на европейския фестиален пазар премиерния си спектакъл „Чайка". Чехов е прочетен в модерен ритъм и визия от присмехулника Галин Стоев, който хвърля право в лицето ни истината за сегашния ни живот. Капчица възвишеност няма в тази постановка. Какви ти погубени таланти, какви ти мъдри разговори за изкуството! Срещу нас са вторачени в оцеляването си обикновени хорица, напразно опитващи се да избягат от закованите си роли в театъра на съдбата. На сцената няма нищо друго, освен театъра, в който Треплев показва пиеската си. Така се възцарява стилът „Биг брадър" – персонажите едновременно живеят, но и играят живота си, усещайки, че непрекъснато са наблюдавани. Също както в тв играта всеки гледа себе си, тойно надявайки се да прецака другите. И в това съществуване на битово-чувствено равнище няма място за фантазия, алтруизъм или полети на духа. Агресия, поркане и секс са главните занимания от типа „ден да мине, друг да дойде." Димитър Стайков, в. 24 часа, 22.11.2004 г.
	Чайките като стрели "Няма виновни, няма невинни – в отношенията помежду си всички сме жертви и палачи едновременно. Това е "духовно коректната" теза на ерата на Водолея, в която плува човекът на ранния 21 век. "ЧАЙКА" на Галин Стоев /3 пъти "ура"!/ на театър "Зад канала" /пак "ура"/ не е толкова деликатно равновесна. Нито всеопрощаваща. Има виновни. Виновни са всички. Тази виновност е разказана от режисьора без гняв или сарказъм. Разказана е без всякакъв сантимент, патетизъм, дори без болка. По-"докторски" и от лекаря Чехов. Аргументите за тази виновност се наслагват у зрителя, докато смехът го стяга за гърлото. Констатацията и болката остават за и у него. Героите на Чехов и Стоев са хора учтиви, добронамерени, образовани, изповядващи хуманните ценности, упражняващи бон тона и пр., приятели в най-широкия смисъл на думата и до един дълбоко нещастни, дълбоко безпътни, дълбоко самотни. Защо? Защо всички са чайки, прободени от стрела и всички са стрели, пронизващи чайки? Защо обичта им е толкова унищожителна, ялова и ужасяваща? Отговорът, който тази "Чайка" ми дава е: никой не се интересува същински от другия. Никой не припознава себе си в другия и божественото у всички. Никой не обича /ако да обичаш е ангажимент, процес, воля, активност/ ближния си, оттам е неспособен да обича и себе си - и се самоубива духовно и емоционално. Единственият "невинен", поддържащ връзка с другите и себе си на същинско ниво, единственият истински жив натрупва погнуса достатъчна за да се застреля...     ...Трепльов отказва да е френетичен сомнамбул в мъртвото поле на недокосването, на нетворчеството, на небога, на несмисъла. Видян сякаш през Хамлет, Трепльов на Стоян Младенов се самозадрасква и в този акт няма нито героичност, нито патология, нито атеизъм – има единствено тих и дефинитивен отказ да си емигрант сред земляните. Днес трупата на "Зад канала" едва ли си дава сметка колко духовно важно и днешно важно представление е създала. Защото не просто думите са отръскани, героите събудени и историята - оживяла. И не просто спектакълът е строен, хармоничен, смешен и силен. И не просто актьорите са блестящи, сложни и тънки, а някои сцени виртуозни /тирадата на Тригорин-Владимир Пенев пред Заречная, тирадата на Аркадина-Светлана Янчева пред Тригорин, сцените на Дорн- Ицко Финци с тайната му любовница Полина – Мая Драгоманска и тайната му дъщеря Маша-Ирини Жамбонас, Маша с Медведенко- Емил Котев…/Всичко това е професионализъм – нещо деградиращо в българския театър и затова радващо, когато е налично. Има обаче зони, които малцина професионалисти изкачват. Тогава небето се пронизва от елмаз и чуваме камбаната. А тя бие… знаем за кого. В най-чувствения спектакъл на Галин Стоев всички са болни от любов Сто години след Чехов хората продължават да се убиват един друг не забелязвайки се." Аве Иванова, в. Труд, ноември 2004