Всичко, което се случи в този театър е неслучайно. Имаше нещо уникално още в мига на появата му. Малък градски театър се създаде в мига на недоволството на обществото, недоволен сам от себе си. Само че докато обществото непрекъснато повтаряше, че е болно, театърът непрекъснато повтаряше, че е жив. И като птицата феникс, точно когато се превръщаше в пепел и си казваше, че всичко е свършено, започваше отначало, тръгваше в движение , изведнъж от слабостта си оформяше ново тяло. Обществото се гърчеше по същия начин. Оформяха се компании, после се намразваха, разделяха, намираха корена на злото в доскоро приятелското лице. Това, което не можа да се случи на обществото, , се случи на МГТ. Обществото започваше от нулата, а театърът - крачка напред оттам, където е спрял. Идеологемите се сменяха:
Ние ще направим всичко. - Ние ще бъдем всичко.
С най-добрите режисьори. - Без най-добрите режисьори.
С външни. - Без външни.
С младите. - Без младите.
И отново всичко отначало, само че много по-мъдро: разбира се, с най-добрите режисьори, разбира се, без диктата на трупата. Разбира се, че трябва да има млади, но ние ще ги отгледаме, ще им дадем и ще вземем от тях. И накрая, последното табу, което падна, надявам се безвъзвратно и завинаги: за всеки спектакъл само най-доброто, независимо къде е то - в трупата или извън нея.
Надявам се, че това е големият смисъл на моето пребиваване в МГТ - в отварянето му, в падането на всички табута, с които беше започнал и които идиотски динамичното време разби едно по едно.
В този театър нещата вървят по обратния на другите театри начин. Даже архитектурата му уж случайно разбива всички възприети театрални модели. Влизаш от улицата и попадаш на балкона. Тръгваш надолу по стълбите и чак тогава си в партера. Салонът събира само 220 души и това е оптималният брой, в който можеш да бъдеш съпричастен. Спокоен си, сякаш всичко е направен за теб. Фоайетата са малки и не ти се стои дълго. Актьорите излизат на сцената, имаш чувството, че са до теб, толкова са близо и все пак това е един непостижим живот. На тази сцена не можеш да съществуваш немотивиран, просто не става.
Спектакълът е нашият Господ. Като че ли театърът ни съществува, само за да създаде този единствен спектакъл. И като че ли след него всичко свършва. И отново. Струва ми се, че ТОВА Е МОДЕЛЪТ. Театърът живее заради този изумителен миг. Ако говорим защо промяната стана толкова бързо в театъра и, нека кажем нескромно, качествено, а не се получи с всички хора в обществото, то е защото хората на театъра носят изкуство в себе си. Изкуството е най-съвършената част от живота. То е винаги една крачка пред него и той, малко по-бавно и по-несъвършено го следва.

"Може да се каже, че това е театърът в конкретната ситуация. Никой никога не ми е предлагал да правя театър, който бих искал да правя. Моделът е по някакъв начин затворен. Опитваме се да изграждаме трупа, за да успеем да си осигурим автономия, душевна хармония в тези идиотски дни, която да ни дава възможност да правим театър. Защото театърът всъщност е създаване на хармония. Това е трудно, когато всички сме разбити и разрушени.
През тези две години опитваме различни начини на диалог с публиката, за различни проблеми, на различни теми, винаги чрез сериозна драматургия. Досега не сме си позволявали да правим компромис. В този смисъл сме оптимисти. Може би непоправими, но пък това е единственият начин човек да продължава да живее."
интервю на Пенка Калинкова, в. "Континент", юли '92  

"Причината да поставяме класически текстове се крие във все по-често задаваните въпроси: Кой съм аз, защо живях, защо живея, какво съм аз, в необходимостта да се самовъзприемем такива, каквито сме, в неизбежното съизмерване със света и наистина там - на територията на мислещия и чувстващия човек, изчезват различията в епохата, във вярата, в расата. И се появява възможността театърът да бъде самият себе си - още едно сетиво, възможност да се предават чувства, усещания, съновидения, които думата е слаба да изрази, да бъде нe текст, а подтекст."
в. Култура, май '91
 
"Винаги съм мислил, че театърът се прави за мястото, където той е създаден. Приятно е, разбира се, да имаш контакти и с хора от други страни, защото изобщо изкуството е контакт."
интервю на Рада Баларева, в. Култура, април '91

"Малък градски театър беше определено художествено явление в определено културно пространство. Убеден съм, че това явление има свои художествени белези и те могат да бъдат пренасяни във времето. Те не са персонален приоритет, те са нещо друго, те са някакъв дух."
интервю на Рада Баларева, в."Култура", април '94 

"Нашият театър е най-младият в България. Рождението му съвпада с началото на демократичния процес у нас. До голяма степен това е движение в здрача на тунела. Може би поради това всичките ни усилия, всичките ни успехи и грешки имат една цел и едно оправдание: намиране на път, път към големия Път, извеждащ до Храма."
изказване пред Европейската театрална конвенция, Болоня, ноември '91

"Голямата опасност пред един новосформиран театър е да бъде поредният театър. Малък градски театър "Зад канала" е уникален и като съотношение трупа-обслужващ персонал. Острието на усилието е насочено към спектакъла, а не към осигуряване на хората в театъра. Актьорът е поливалентна фигура: участва в спектаклите, но извършва още 3-4 дейности, чувства се автор на живота в своя театър."
интервю на Александър Секулов, в. "Марица", март ’92

"Всъщност идването на Харод Пинтър в България е едно завръщане у дома. След като беше атакуван радикално и успешно и с представлението, бе смайващо да се види как този хлъзгав като змиорка, недосегаем, опитен в измъкването човек просто търси всичките капани, които можеше да очаква, след като се отвори към нас. В разговора след представлението той с удоволствие попадаше в тях, ние също попаднахме в немалко капани - изобщо беше хубаво ловуване."
записа Димитър Петков

"… Има особена прелест в чувството за съпричастност към празника, наречен театър - спектакъла в Малък градски театър "Зад канала". В това, че зрителят с влизането си е накаран да се чувства "негово величество Зрителя", че тази вечер е всичко за него. Потопил се после в света на представлението, зрителят разбира, че ще дели "величието" си с Актьора, че тук, в този театър, Актьорът е всичко."
Елвира Попова, сп. "Театър" ’91

"Целият Малък градски театър е маргинален - "Зад канала" се превръща от топографско в същностно определящо. Зад канала празникът, без-условността, сякаш за да бъдат опазени, се превръщат в ъндърграунд. Ъндърграунд, изнесен на слънце, подземен и открит - като дълбоко вкопаните антични театри. Политиците (а и някои депутати, може би схващащи политиката като "изкуство на възможното", посещават Малкия градски театър и джаз-клуба) вече година търсят пътя към Европа. А тя - Европа - е съвсем до нас. Точно зад канала."
Роберт Леви, в. "Литературен вестник", април '91

"Малкият градски театър "Зад канала" се стреми всеки път да предлага нови предизвикателства, но не твърде непосилни, а само в естетическите възможности на нашата публика. Театърът не е храм и актьорът не е жрец. Малкият градски театър е наемник на бъдещето си и може би скоро наистина ще има собственост: своите зрители. Те пък ще имат своя театър. А вероятно това дори вече е станало?"
Ромео Попилиев, в. "Факс", април '91

"Шепа изхитрили се артисти, станали дисиденти, уморени да играят пред калъфите на официалните кресла, са прескочили канала, за да изживеят едно автентично приключение с публиката ... 20 години след изчезването на Жан Вилар тук човек открива наново едно истинско борбено театрално семейство."
Марсел Боно, програмен директор на "Бобур"
сп. "Льо магазин", септември-ноември'91

" ... десетината директори и програматори на големи парижки театри, центъра "Жорж Помпиду", шефове на Френската асоциация за артистична дейност и Националното бюро за артистично разпространение и журналисти решиха да покажат в Париж "най-добрата независима трупа" - "Сфумато" и "борбеното театрално семейство" зад канала, напомнящо за доброто старо време на Жан Вилар. След тях в София кацна и артистичната директорка на Есенния фестивал. Чула от колегите си, че в България има добър театър. Така Борислав Чакринов заедно с трупата на Малкия градски театър зад канала се озова в програмата на Есенния фестивал и сезона на Одеон/Театърът на Европа в компанията на Патрис Шеро, Клаус-Михаел Грюбер, Мърс Кънигам, Джордж Ръсъл, Вайда, Гжегожевски, Яроцки.
Париж се оказа малък град. Слухът тръгна от ухо на ухо - в Бобур ставало нещо, имало някакви българи, трябвало да се види … Самият Питър Брук прекрачи за първи път прага на Бобур, заради МГТ. "Юбю" на Борислав Чакринов стана за французите символ на днешната българска додекафония. Харесаха емоционалните, пълни с енергия български актьори. Казаха, че ако гастролите бяха продължили поне още месец, големият успех щял да се превърне в тотален. Защото така е в Париж. Трябва да се набиеш в очите, а затова се иска време. Но важното е, че се сложи началото. И че двете български трупи успяха за първи път след Тадеуш Кантор да превърнат Бобур в привлекателно място за истинските ценители на театъра."
Рада Баларева, в. "Култура", октомври’91

ЗРИТЕЛСКИЯТ ПОГЛЕД ЗАД КАНАЛА "В атмосферата на този театър има повече еротизъм и това се дължи на изкуството непрекъснато да прелъстява-задържа публиката в зрителните си пространства. Не зная дали си водят колективен "Дневник на прелъстителя"… но биха могли. Трупата успя не само да намери своята публика, но и да я изпита, разпъвайки зрителския поглед от тънките духовни трепети и терзания в "Така познатото сънувано мечтание" и болезнения спазъм на общуването в "Завръщане у дома" до умелото, но не самоцелно жонглиране с уличния сексуален речник в пиесата на Мамет. Така театърът непрекъснато "разиграва" публиката си, прави я "разногледа", а тя го приема доброволно и го гледа влюбено. Критиката поне засега - също. За зрителите на "Зад канала" "гледането" започва не с влизането в зрителната зала, а в самия театър. Него го ухажват от входната врата. Самото присъствие на актьорите от театъра внася игрови моменти, независимо че те изпълняват функцията или на гардеробиери, или на продавачи на бюфета. Фактът на телесна почти близост е вече смущаващ. Зрителят е свикнал с "критичната" дистанция спрямо актьора на сцената или екрана, която му позволява дори да го "клюкари". А така конвенционалният му комфорт е смутен. Той няма време да се "усети" дали те играят или не. Ако си позволя да тълкувам този ход на театъра като акция, може да се каже, че тя е успяла. Изобщо до напускането на сградата на театъра зрителят е обграден и непрекъснато ненатрапчиво атакуван-ухажван. Дотогава той "участвува". Интересът е насочен към зрителя като проблем, като структурен елемент на театъра. Не само като еднократен поглед, който оживява сцената, а "гледането" като театър. "Гледащият" участвува в този театър, той го "прави"."
Виолета Дечева, в. "Култура", декември '91

"МГТ насища скромните ни представи за интелектуален център поне на средноевропейско равнище. Цялата вечер придобива за посетителя символичния смисъл на приготвено специално за него удоволствие. Мениджърските способности на Борислав Чакринов не биха стрували пукната пара, ако липсваха усетът му към репертоара, изборът на поканения режисьор и най-вече - режисьорската му дарба."
Димитър Стайков, в. "Демокрация", януари'92

"Хоровод" има и заслугата, че представя състава на театъра като трупа. Такова начало е важно колкото за театъра "Зад канала", толкова и за театъра ни въобще. Вече на сцената личи, че това е един театър, който не разчита на времето /отминало и бъдещо/, а бърза да се покаже в момента, защото изкуството може да е вечно, но трупата не е. Тя има своето раждане и своите златни години. После или се превръща в стабилен театър, или … Сега не я заплашва нито едното, нито другото."
Весела Груева, сп. "Театър", февруари '92

"Преди да говорим за търсенията на Борислав Чакринов като режисьор, трябва да признаем, че в тежки години той успя да сплоти колектив от талантливи актьори и драматурзи, да създаде единна и неболедуваща от вътрешни дрязги, лицемерие и надути самомнения театрална трупа."
Любомир Тенев, в. "Култура", юли '92

"МГТ "Зад канала" потвърди амбицията си да грабне изпуснатата от ТБА палма на първенството. Той приключи
и този сезон с няколко награди "Аскеер", но те не са единствените знаци на успеха". Трупата е една от малкото, която може да се похвали с последователна и добре обмислена репертоарна политика."
Анелия Янева, сп. "Сега", юли '97

"В Малък градски театър "зад канала" очевидно схващат своя репертоар като цялостен проект. Човек може да гледа на появяващите се спектакли в този театър като на факти от една осмислена поредица, като на реализираща се стратегия, която има обща цел."
Никола Вандов, в. "Култура", март '99 

"Нашата публика е за романтични драми" казва и доказва Вазов. За какви драми е нашата публика днес? За романтични, за романтични, отвръщат от Малък градски театър "Зад канала". Там от няколко сезона се търсят съвременни одежди за "романтичното" във всичките му разновидности: афиширано или незаконно пребиваващо, класическо или осъвременено."
Аглика Стефанова, в."Литературен вестник", май'99

РЕЖИСЬОРИ 

Александър Димитров
Андрей Аврамов
Александър Морфов като съавтор
Бина Харалампиева
Бойко Богданов
Борислав Чакринов
Валентин Ганев
Георги Кайцанов
Елена Баева
Елена Цикова
Здравко Митков
Златко Пакович
Иван Добчев
Иво Сиромахов
Илиян Симеонов
Крикор Азарян
Лилия Абаджиева
Маргарита Младенова
Николай Поляков
Николай Ламбрев
Пламен Марков
Руси Карабалиев
Стоян Камбарев
Явор Гърдев

СЦЕНОГРАФИ

Борис Стойнов
Варя Узунова
Васил Абаджиев
Вечеслав Парапанов
Георги Попов
Екатерина Енева
Йосиф Божилов
Красимир Вълканов
Любомир Бубаров
Марина Райчинова
Мария Диманова
Младен Младенов
Невена Кавалджиева
Никола Тороманов
Петринел Гочев
Петя Стойкова
Стилиян Тотев
Чайка Петрушева
Зоя Генчева

КОМПОЗИТОРИ

Асен Аврамов
Данко Йорданов
Михаил Шишков
Петър Радевски

ХОРЕОГРАФ

Маргарита Градечлиева

ФОТОГРАФИ

Албена Ковачева
Фотостудио ДАРСС
Иво Хаджимишев
Иглена Русева
Зафер Галибов
Симон Варсано

ПРЕВОДАЧИ

Андрей Жишев
Бояна Петрова
Валери Петров
Владко Мурдаров
Ивайло Данаилов
Ирина Илиева
Корнелия Дарева
Красимир Мирчев
Мария Купенкова
Слави Шкаров
София Тоцева

ПЛАКАТИСТИ

Андрей Градечлиев
Даниела Сергиева
Маргарита Горанова
Христо Алексиев