В полите на Витоша
- автор
- Яворов
- режисьор
- Лилия Абаджиева
- сценография и костюми
- Васил Абаджиев
участват
- Пенко Господинов
- Петър Калчев
- Емил Котев
- Евгени Будинов
- Стоян Младенов
- Христина Караиванова
- Светлана Янчева
- Василена Атанасова
- Александър Димов
“В полите на Витоша” е българският отговор на “Ромео и Жулиета”
Този текст сякаш крещи, че е писан от поет, твърди Лили Абаджиева. Може би за да го подчертае, тя е вплела в тъканта на представлението строфи от най-покъртителните любовни стихове на Яворов, а музиката - от класика до балада на "Бийтълс" - е действащото лице, което нито за миг не слиза от сцената. По време на спектакъла зрителят се чувства и като на концерт, и като на кино, и като на площадно куклено шоу, и като на балет. Но най-вече като на режисьорски театър от висока класа. На моменти актьорите си "присвояват" отсечените движения и изострената мимика на героите от немите филми, а дикторски глас "чете" зад кадър всички реплики. Друг път, за да смирят мелодраматизма на ситуацията, разиграват прочутия епизод на гробищата като изящна и малко комична балетна миниатюра високо на фона на синьото небе от декора. В смъртта си пък Мила е като марионетка, на която са прерязали конците. Появяват се и доста от символите, "патентовани" от Абаджиева в други постановки. Например вода се лее в изобилие - тя служи и за политически оплювания (в буквалния смисъл) и като олицетворение на пречистване и отдаване, когато Мила изсипва порцелановата кана в еротична игра в квартирата на Христофоров... С работата си над безсмъртната история за погубена любов, власт и гибел в пиесата на Яворов, която определя като откровена реплика на "Ромео и Жулиета", режисьорката сякаш поднася поклон пред гения на българския класик. Но поклон не почтителен и смирен, а непокорен и дързък, както обичайно нестандартната Абаджиева се отнася с авторитетите. За пълната статия включваща интервю с режисьорката виж тук.
Този текст сякаш крещи, че е писан от поет, твърди Лили Абаджиева. Може би за да го подчертае, тя е вплела в тъканта на представлението строфи от най-покъртителните любовни стихове на Яворов, а музиката - от класика до балада на "Бийтълс" - е действащото лице, което нито за миг не слиза от сцената. По време на спектакъла зрителят се чувства и като на концерт, и като на кино, и като на площадно куклено шоу, и като на балет. Но най-вече като на режисьорски театър от висока класа. На моменти актьорите си "присвояват" отсечените движения и изострената мимика на героите от немите филми, а дикторски глас "чете" зад кадър всички реплики. Друг път, за да смирят мелодраматизма на ситуацията, разиграват прочутия епизод на гробищата като изящна и малко комична балетна миниатюра високо на фона на синьото небе от декора. В смъртта си пък Мила е като марионетка, на която са прерязали конците. Появяват се и доста от символите, "патентовани" от Абаджиева в други постановки. Например вода се лее в изобилие - тя служи и за политически оплювания (в буквалния смисъл) и като олицетворение на пречистване и отдаване, когато Мила изсипва порцелановата кана в еротична игра в квартирата на Христофоров... С работата си над безсмъртната история за погубена любов, власт и гибел в пиесата на Яворов, която определя като откровена реплика на "Ромео и Жулиета", режисьорката сякаш поднася поклон пред гения на българския класик. Но поклон не почтителен и смирен, а непокорен и дързък, както обичайно нестандартната Абаджиева се отнася с авторитетите. За пълната статия включваща интервю с режисьорката виж тук.
„В полите на Витоша” не изненадва. Това се отнася най-вече до стила на режисьорката Лилия Абаджиева. Първата театрална премиера за 2007 година е представление, изградено изцяло с нейния почерк, изцяло в нейния стил.
Това е и комплимент, и слабост.
Комплимент е в името на почитателите, които Абаджиева наистина има, но е слабост за публиката, която познава театралния живот и вече е гледала поне едно-две нейни представления. Така например действието изцяло „минава” на музикален фон – от силна ретро музика, през класика до техно и чил-аут, което веднага поставя знака на анахронизма. Интермедиите, които предшестват основните действия, са нещо като самостоятелна кратка физическа игра на гротеската, в която движението на тялото има водещо значение. Това едва ли е първичен проблем на представлението, но е предпоставка, която потиска актьорския потенциал. Стилът в крайна сметка е нещо важно и уникално. А „В полите на Витоша” е представление със стил.
Отношението на Лилия Абаджиева към текста на Яворов, неговата първа драматургична творба, е почти коректно. Има някои съкращения, но режисьорката не е добавяла друг текст, с изключение на няколко Яворови стихотворения и част от откровенията в неговия дневник.
(...)
Представлението има три финала. Лошото е, че това обърква малко публиката, но хубавото е, че представя три различни гледни точки към случилото се на сцената: първият финал е логично драматичният, вторият е кратко завръщане отново към буфонадата, а третият е абстрактно-обобщаващият, в който Мила и Христофоров са „заедно в люлката” – ясна и четлива метафора – заедно само в смъртта.
Комплимент е в името на почитателите, които Абаджиева наистина има, но е слабост за публиката, която познава театралния живот и вече е гледала поне едно-две нейни представления. Така например действието изцяло „минава” на музикален фон – от силна ретро музика, през класика до техно и чил-аут, което веднага поставя знака на анахронизма. Интермедиите, които предшестват основните действия, са нещо като самостоятелна кратка физическа игра на гротеската, в която движението на тялото има водещо значение. Това едва ли е първичен проблем на представлението, но е предпоставка, която потиска актьорския потенциал. Стилът в крайна сметка е нещо важно и уникално. А „В полите на Витоша” е представление със стил.
Отношението на Лилия Абаджиева към текста на Яворов, неговата първа драматургична творба, е почти коректно. Има някои съкращения, но режисьорката не е добавяла друг текст, с изключение на няколко Яворови стихотворения и част от откровенията в неговия дневник.
(...)
Представлението има три финала. Лошото е, че това обърква малко публиката, но хубавото е, че представя три различни гледни точки към случилото се на сцената: първият финал е логично драматичният, вторият е кратко завръщане отново към буфонадата, а третият е абстрактно-обобщаващият, в който Мила и Христофоров са „заедно в люлката” – ясна и четлива метафора – заедно само в смъртта.
Дори и да познавате в детайли яворовата драма, смелите сценични решения ще ви открехнат нови посоки. Отдавна Лилия Абаджиева се прицелва "В полите на Витоша" – като единствената българска пиеса, която я интересува, но сега се осмелява да я постави, без да си слага прегради и ограничения. Сред декорите намира място и за ритмичното слово на Яворов.
"Трудно може да се каже, че това е просто драма. По-скоро просто много голяма част от личната драма и любовна история на Яворов с Мина", пояснява Лилия Абаджиева.
Без никакви колебания режисьорката поверява ролята на Христофоров на новата звезда на българския театър - Пенко Господинов. И не се ограничават само с написания образ: "По-скоро се опирахме на изследванията и на личността на Яворов. И мисля, че Пенко се справи вълнуващо и едновременно респектиращо".
Мистерията "Яворов" отново е на ход, с тази "класически" съвременна история за любов, смърт и власт.
"Трудно може да се каже, че това е просто драма. По-скоро просто много голяма част от личната драма и любовна история на Яворов с Мина", пояснява Лилия Абаджиева.
Без никакви колебания режисьорката поверява ролята на Христофоров на новата звезда на българския театър - Пенко Господинов. И не се ограничават само с написания образ: "По-скоро се опирахме на изследванията и на личността на Яворов. И мисля, че Пенко се справи вълнуващо и едновременно респектиращо".
Мистерията "Яворов" отново е на ход, с тази "класически" съвременна история за любов, смърт и власт.
Фото албум